Популярните развлекателни формати често експлоатират вечни митологични сюжети и образи. Реалити-предаването „Ергенът“ не прави изключение – то представя една съвременна приказка за Пепеляшка и Принца, привидно следвайки класическите архетипни модели на Юнг – Героят, Любовникът и Сянката. Формулирани са три основни въпроса:
- Дали образът на ергена (главния герой) е опростен карикатурен вариант на класически архетип, или представлява съвсем различна структура?
- Съществуват ли научно обосновани аргументи, че една комерсиализирана форма на въпросната структура вече не може да бъде наречена архетип?
- Какво казват Карл Густав Юнг и съвременни юнгиански анализатори за т.нар. „базови проявления“ на архетипите – къде е границата между допустимата деградация/опростяване на един архетипен образ и пълната загуба на смисъл?
За да отговорим, първо накратко припомняме теорията за архетипите на Юнг (особено героичния, любовния и сянката) и ролята им в психиката. След това разглеждаме проявлението на тези архетипни образи в масовата култура и конкретно в наратива на „Ергенът“. На тази основа обсъждаме дали образите там са архетипи или стереотипни клишета, дали комерсиалният им характер ги обезсмисля, и как да разграничим „нисше“ архетипно проявление от пълно гротескно изопачаване. Анализът се опира на академични източници по аналитична психология, културология и психоанализа, за да постави популярния феномен в дълбочина на теоретична рамка.
Юнгиански архетипи: Герой, Любовник, Сянка
В теорията на Карл Густав Юнг архетипите са универсални първообрази – вродени психични структури или „универсални принципи, модели и сили, които ни движат и оформят живота ни чрез колективното несъзнавано“. Те могат да се разглеждат като своеобразна тематична рамка на човешкия опит – повтарящи се сюжетни и образни модели, проявяващи се в митове, сънища, художествени произведения и т.н. Юнг идентифицира няколко фундаментални архетипа (персона, сянка, анима/анимус, себето), както и редица общи образи като героя, майката, детето, мъдреца, хитреца и др. – които по-късно са разгърнати и популяризирани от последователи. В популярните интерпретации тези категории често се разширяват до списък от дванадесет архетипни роли, макар че самият Юнг отбелязва, че има „архетип за всяка типична ситуация“ и не ограничава броя им. Нека разгледаме трите, които са най-релевантни в конкретния случай:
- Героят в класическия юнгиански смисъл олицетворява стремежа към изпитание и преобразяване – това е фигурата на авантюриста-спасител, който се сблъсква с дракони (външни или вътрешни) в търсене на цел. Героят носи качества като кураж, саможертва, благородство, но също крие опасност от раздуване на егото – ако се идентифицира прекомерно с величието си, героят може да прояви арогантност или тираничност (неговата „сянка“).
- Любовникът (макар Юнг да не го дефинира отделно, в аналитичната психология се говори за тази архетипна линия) представлява принципа на страстта, свързването и чувствената наслада. Той въплъщава копнежа по красота, близост и единение. Положителният образ на Любовника е отдаденост, съпричастност и креативна жизненост; отрицателният му аспект (сянката на Любовника) може да бъде похотливост, хедонизъм или непостоянство – фигури като Дон Жуан или вечно „непоправимия“ романтик, който не може да се установи.
- Сянката пък е архетип, олицетворяващ нашата тъмна страна – всички онези качества, желания и импулси, които съзнанието ни отхвърля или потиска. Юнг описва сянката като „животинската“ или „зловещата“ страна на личността. В разказите и митовете сянката често се проектира в образи на злодеи, чудовища или врагове, които героят трябва да победи – всъщност борбата със сянката е борба на човека със собствените му тъмни импулси.
Очевидно архетипите не са еднополюсни, а имат двойствена природа.
Юнг подчертава, че архетипните образи имат положителни и отрицателни проявления. Например архетипът на Майката може да се появи като любяща и грижовна или като ужасната разрушителка (злата мащеха, вещицата). Позитивно майката се свързва с грижовност, мъдрост, плодородие…, а негативната или зла страна – с тайни, мрак, подземно царство, съблазън и отрова“. По аналогия можем да кажем, че Героят има своя сянка (напр. героят може да се превърне в агресор или горделив „герой“ без кауза), а Любовникът – своя тъмен двойник (обсебен от страст или неспособен на истинска обич). Именно чрез този двоен аспект архетипите обхващат пълния спектър на човешкия опит – „висши“ и „нисши“ проявления в зависимост от контекста и нивото на съзнание.
Юнгианската теория прави разлика между архетип и архетипен образ. Архетипът сам по себе си е дълбинна структура без конкретна форма – един вид потенциал, който търси изява в съзнанието или културата (като символ, персонаж, сюжет). Например архетипът на Героя може да се въплъти в образа на Тезей, на Люк Скайуокър, на супергерой от комикс или дори на реална историческа личност; архетипът е един, но образите варират. Същността на архетипа обаче се проявява по различен начин в зависимост от това дали изразът му е наивен и примитивен или е съзнателно обработен от културата. Юнг отбелязва, че архетипните изяви могат да бъдат „понякога в най-примитивна и наивна форма (в сънищата), а понякога в доста по-комплексна форма благодарение на съзнателна разработка (в митовете)”.
Тази способност на архетипите да „менят обвивката си“ в различни контексти е ключова, когато ги разглеждаме в съвременната масова култура. Въпросът е: когато архетипът се пречупи през призмата на комерсиално шоу като „Ергенът“, остава ли той истински носител на смисъл, или се превръща в плоска сянка на себе си? За да отговорим, първо ще разгледаме общо как архетипите се проявяват и използват в популярната култура.
Архетипи в популярната култура: мрачният полет към стереотипа
Популярната култура – филми, телевизионни предавания, реклами, книги – изобилства от персонажи и истории, които на пръв поглед напомнят на архетипните. От супергероите в комиксите (очевидни наследници на мита за героя) до романтичните комедии (разиграващи вечния сюжет на любовниците), модерните разкази черпят от кладенеца на колективните символи. Това не е случайно: архетипните мотиви са дълбоко резониращи за аудиторията. Както отбелязва писателката Джоан Харис – архетипните типажи действат като символични представяния на елементи от човешката психика и затова се усещат познати и близки. Когато гледаме или четем една история, ние несъзнателно разпознаваме в тези типажи аспекти от себе си и своя живот. Аргументът на Юнг е, че именно затова същите базови образи изплуват във фолклора и митовете на всяка култура по света.
Важен нюанс обаче е разликата между архетип и стереотип.
Макар двете понятия понякога да се бъркат, те не са еквивалентни.
- Архетипът, както видяхме, е „оригинален модел, праобраз, идеална форма“, който е многопластов и символично богат – неговата функция е да ни насочва навътре, към самопознание и общочовешки истини.
- Стереотипът, от друга страна, е „предубеден и опростен образ на определен тип човек или ситуация“ – клише, което често е плоско и лишено от дълбочина.
Казано образно, архетипът е жива метафора, която активира нашето въображение и самосъзерцание, докато стереотипът е закостенял шаблон, който ни позволява бързо да категоризираме, но не ни учи на нищо ново за нас самите. Архетипите подпомагат вътрешния ни диалог, докато стереотипите утвърждават външни предубеждения.
В масмедийната продукция архетипните мотиви често биват опростени до стереотипни шаблони. Причините са разбираеми – за краткото време на един филм или епизод, създателите разчитат на познати „типажи“, които зрителят веднага да разпознае. Тези типажи кореспондират с архетипи, но често се представят като едноизмерни клишета. Например екшън-филмът може да има смел герой, но той нерядко е толкова схематичен „добър човек“, че граничи с пародия. Романтичната героиня може да е просто „принцеса в беда“ без особена дълбочина. От гледна точка на повествованието това работи – зрителят бързо разбира кой кой е, – но от юнгианска перспектива архетипът си е взел почивен ден.
Така например д-р Кайрон ле Грис посочва, че макар Юнг да е описал многопластови архетипи, в популярния дискурс често се говори само за „дванадесет архетипа“ по начин, опростяващ оригиналната идея. С други думи, културата масово пакетира архетипите в удобни маркетингови категории. Това свидетелства за комерсиализацията на архетипите: дълбинните символи се превръщат в инструменти за продажба, в образи за привличане на вниманието. Но остава въпросът: какво става със значението им при такава употреба?
Един показателен пример е жанрът на риалити шоутата, където реални хора биват представяни като „герои“ или „злодеи“ в реални ситуации, режисирани като драматичен разказ. Анализ на наративните структури в риалити форматите отбелязва, че те често използват архетипни роли (наставник, съперник, жертва и пр.), за да направят историята разбираема и вълнуваща. Например журито в певческо състезание може да играе ролята на мъдреца-наставник или напротив – на сенчестия злодей, който критикува (случаят със „злия“ Саймън Кауел в Idol форматите, наричан “dark Simon Cowell”, е показателен).
С други думи, риалити телевизията запазва видимата форма на архетипа, но до голяма степен изпразва съдържанието му. Героят от реалити състезание може да изглежда смел или талантлив, но зрителят не го изживява като истински трансформиращ се герой от мит – по-скоро той е участник, стремящ се към слава. Менторът в шоуто може да носи елементи на мъдрия старец, но рядко предава истинска мъдрост – по-скоро осигурява драматични моменти или оценки. Изследването заключава, че подобни риалити персонажи са повърхностни носители на архетипен образ – „съвършени“, „недосегаеми“ фасади, фиксирани върху външния ефект и съвършенство, вместо да претърпяват сложни развития или да предават дълбок морален смисъл. Така мместо да води до вътрешна трансформация (както биха действали митовете или сънищата), архетипният образ в този контекст основно забавлява или продава.
И това е напълно логично, поради простата причина, че архетипите са възникнали в продължение на хилядолетия като функция на реалния живот, докато в случая с шоубизнеса имаме една ограничена в контекста на ролево изпълнение динамика, която няма потенциала да разгърне същите психологически рамки и процеси поради неизбежния си фалш.
Приказката за принца: архетипни мотиви в „Ергенът“
Риалити шоуто „Ергенът“ (The Bachelor) е ярък пример за това как популярната култура взаимства архетипни сюжети и им придава лъскава, комерсиална опаковка. Форматът на предаването е добре известен: един желан ерген трябва да избира измежду множество кандидатки тази, с която да продължи живота си – обикновено през поредица от романтични срещи, елиминации и драматични обрати, завършващи с предложение за брак на финала. Цялостната рамка ясно наподобява приказка – ергенът играе ролята на принца, а участничките – на девойките, борещи се за неговото „розово“ благоволение (буквално, тъй като розата е символът на шоуто). Както отбелязват културолози, “Ергенът” се представя като модерна версия на приказката за Пепеляшка, която директно апелира към романтичните фантазии на публиката. Гламорната естетика на предаването подсилва това внушение – зрителят вижда вечерни рокли, бляскави бални обстановки, луксозни срещи на екзотични места, всичко, което създава усещане за приказност и бягство от ежедневието. „Франчайзът Ергенът предлага на зрителите приказно изживяване, без дори да напускат дивана си“, пише Кайла Брейтуейт в анализ на феномена. Предаването буквално „транспортира“ аудиторията в свят на красиви мъже и жени, лукс и романтика, където за два часа можем да повярваме в магията на любовта. Зрителите „се влюбват“ в героите, гледат как главният герой се влюбва, избират любимки и чакат щастливия финал с годежния пръстен.
С тази постановка „Ергенът“ се оформя като архетипно повествование – мит за избора на достойната любима, ехо от безброй приказки за принц, който трябва да намери принцесата сред много кандидатки (например приказката за Златокоска и др.). В класическите приказки принцът често организира бал, за да избере невеста – тук цял сезон е един дълъг бал с елиминации. Самото напрежение „коя ще получи роза“ е ритуализирано, напомняйки за изпитанията, които героините трябва да преминат, за да заслужат принца. В този смисъл може да се твърди, че образът на Ергена в шоуто се стреми да въплъти архетипа на Любовника-Герой – идеалния романтичен мъж, който в крайна сметка „спасява“ една жена от самотата, издигайки я над останалите. Той е представян обикновено като привлекателен, успешен, кавалерствен – съвременен еквивалент на приказния принц.
Но доколко тази образ е истински архетипен и доколко – роля, изфабрикувана за телевизията? Тук критичните анализи разкриват друга гледна точка. Макар шоуто привидно да апелира към архетипа, в действителност то няма дълбочината на един мит. Както отбелязва Сюзан Бек в своя изследователски труд, „Ергенът“ по-скоро говори с езика на стереотипите и мелодрамата, отколкото на истинското колективно несъзнавано. Тя пише, че предаването се представя като модерна приказка, но всъщност „изтъква поредица от маргинализирани, сексуализирани, комодифицирани и усмирени жени, които поставят брака в центъра на своята ценностна система“. С други думи, вместо да разкрие някаква универсална истина за любовта, форматът използва клишетата на „приказната романтика“ като примамка, докато реално утвърждава доста традиционни и спорни модели (например, че една жена намира ценността си само чрез това дали ще бъде избрана за съпруга). Бек нарича шоуто „прецизно изработено устройство, което използва приказки, фантазии и мелодрама, за да изкриви начина, по който мъже и жени взаимодействат, и представя измамни заключения за любовта, романтиката и ухажването“. Така наративът е архетипен по форма, но не и по същина – той изопачава взаимоотношенията, вместо да ги извежда на показ.
Да разгледаме конкретно образа на Ергена. От една страна, той е централен герой в разказа – камерата следи неговия „път“ през изпитания (многобройни срещи, драми между участничките, трудни решения при елиминации) към крайната награда (любовта/годежа). В този смисъл, формално, ергенът изминава „героично пътешествие“, подобно на класическия път на героя, описан от Кембъл – напуска обичайния си свят, призован е към приключение (вилата на ергена), среща съюзници и противници (жените, някои доброжелателни, други конфликтни), подлага се на изпитания (трябва да прави трудни избори), и накрая се завръща към реалността с „елексир“ (бъдеща съпруга). Това структурно сходство обаче е е само повърхностно. За разлика от митологичния герой, ергенът не преживява дълбока вътрешна трансформация или прозрение – неговото развитие е по-скоро редакторски конструиран сюжет (понякога показват как е „научил нещо за любовта“, но това рядко е автентично или трайно). Същевременно, продуктът на шоуто – заложеният архетип на „романтичния герой“ – е силно идеализиран и еднопланов. Ергенът винаги е представен във възможно най-добра светлина: галантен, търсещ „истинската любов“, често със сълзи на очи при драматични моменти, т.е. перфектен любовник в перфектната приказка. Тук можем да говорим за силна “персона” – той носи маската на Идеалния мъж, социално желан образ, който трябва да спечели одобрението на всички. В юнгиански план персоната е социалната роля – маската, която носим пред света. Ергенът като телевизионен персонаж е класическа персонификация – неговите недостатъци се заглаждат, агресията му е обрана, а акцентът е върху това да изглежда символично съвършен (като образ от роман). Именно това наблюдават изследователите на риалити шоуто: героите там са „недосегаеми и съвършени“ на повърхността. Те по-скоро въплъщават идея (перфектна романтична двойка), отколкото реалистичната социална динамика.
От друга страна, ако погледнем по-критично, в образа на Ергена прозират и сенчести елементи – макар и неволно. Скептични коментатори биха казали, че подобен герой е повърхностен и дори егоцентричен: той е мъжът, около когото се въртят 20-30 жени, изживяващи драматични емоции заради него. Тази ситуация подхранва нарцистичен елемент – главният герой е в позиция на желание и власт, което резонира по-скоро със сянката на героя (героят като самовлюбен завоевател) отколкото с неговата положителна страна. Всъщност, шоуто дори не крие това – често ергенът е хвален за статуса си (богат, красив, успял – явно „принцът“), а дамите трябва да се доказват достойни за него, което създава една динамика на харем повече, отколкото на равнопоставена любов. Някои анализатори биха нарекли тази постановка патологична гротеска на архетипа – комбинация от повърхностния образ на Любовника (по маска всичко е романтика) с егоцентричната сянка на Героя (в основата седи величаенето на един мъж), примесено с инфантилност (понякога се забелязват незрели черти, капризи, несигурност – т.е. “момченцето, което дърпа полата на мама”, по думите на един коментатор). В този смисъл, ако търсим класическия юнгиански Герой, образът на Ергена е доста далеч от него – по-скоро е карикатура на съвременния нарцистичен мъж, маскирана с архетипни атрибути (розата, костюмът, ритуалите на избор).
Сянката присъства в „Ергенът“ и по други начини. Обичаен етап от сезона е появата на „злодейка“ – някоя от участничките, която е конфликтна, манипулативна или недобронамерена спрямо другите. Тази фигура бързо бива определена от феновете и медиите като „злодеят“ на сезона – което по същество е архетипът на Сянката, проектиран върху един от героите. Групата жени обикновено се обединява срещу тази злодейка, ергенът накрая „проглежда“ и я отпраща – така наративът осигурява победа над сенчестото, прочиствайки пътя за приказния финал. Но интересно е, че тази злодейка често е продукт на умел монтаж и заблуда – продуцентите акцентират върху негативните й черти, за да създадат конфликт. Това показва още веднъж как архетипният мотив (борбата със Сянката) се използва умишлено, инструментално, за драматичен ефект, а не защото извира органично от реалните личности на участниците. В някои сезони сенчестият аспект се проявява и колективно: например критикуван е бил расовият стереотип, който шоуто е експлоатирало, противопоставяйки участници от различни раси по начин, който всъщност утвърждава предразсъдъци. Иронично, в стремежа си към „приказност“ шоуто често игнорира или заглушава реалните социални проблеми, а когато те изплуват, продуцентите предпочитат да ги превърнат в зрелище, вместо да ги разрешат. Това придава един сенчест оттенък на цялата “приказка” – под блясъка на роклите и розите лежат проблеми като ревност, интриги, предразсъдъци и манипулация, които рядко биват осмислени.
Обобщено: „Ергенът“ черпи от архетипните образи (герой, любовница, сянка) на ниво структура и визуални символи, но съдържателно ги опростява до лесносмилаеми образци и клишета. Главният образ – на самия Ерген – функционира повече като рекламно лице на архетипа, отколкото като негов автентичен носител. Той прилича на Герой/Любовник, но не преживява нищо героично отвътре; негова цел не е духовно израстване или реално изпитание, а телевизионно забавление и евентуално краткотрайна слава. В този смисъл можем да кажем, че образът на Ергена е по-скоро бутафория – идеализиран и кух, карикатура на класическия архетипен герой-любовник, а не пълнокръвна негова инкарнация. В следващата секция ще разгледаме именно това разграничение и ще потърсим аргументи „за“ и „против“ идеята, че подобни комерсиални образи заслужават да се нарекат архетипи.
Архетип или карикатура? Опростеният образ на Ергена
Първият поставен въпрос е дали образът на Ергена в шоуто може да се смята за опростен/карикатурен вариант на класически архетип или е нещо съвсем различно по структура. От разглеждането дотук проличава, че той не е класически архетип в чист вид, а по-скоро комбинира черти от няколко архетипни модела, но по повърхностен начин. В него разпознаваме архетипния Герой (в търсене на любов), архетипния Любовник (романтичния мъж) и дори проблясъци на Сянката (в нарцистичните и манипулативни нюанси). Но важното е, че тези елементи не са интегрирани в дълбок, значим образ; напротив, те често изглеждат нахвърляни един върху друг, като в нескопосана скица, създавайки впечатление за гротескна амалгама.
Да определим един образ като карикатура на архетип означава, че той преувеличава някои черти до гротескност и опростява сложността на оригинала. В случая с Ергена можем да кажем следното: класическият Герой има своите слабости и страхове, които преодолява с цената на вътрешна борба – така постига благородство. Ергенът като „герой“ няма такъв вътрешен конфликт, а играе роля, в която е априори идеализиран. Това е опростяване – липсва му трагическа дълбочина или реална дилема, той винаги ще избере „едната от няколко хубавици“, няма опасност да се провали героично или да се саможертва. Следователно, героичният архетип е редуциран до клише: протагонистът, който накрая „побеждава“ просто като избере партньорка. Няма спускане в пещерата, борба с дракон или каквито и да са сериозен риск и страдание.
По отношение на архетипа на Любовника – класически той е фигура, белязана от емоционална интензивност, дори хаос, често в митовете любовникът страда (Орфей, Парис, Тристан) или извършва неразумни неща от страст. В шоуто Любовникът е укротен и възпитан Кен: Ергенът трябва да бъде любвеобилен, но умерен, страстен, но възпитан – един „стерилен“ любовник. Освен това, и това е съществено, неговата любов не е единствена и съдбоносна (каквато архетипно любовта често е), а е раздробена сред многобройни жени, с които той последователно „изгражда връзка“ и прекъсва. Ако анализираме психологически, този модел напомня архетипа на Дон Жуан – женкарят, който прескача от флирт на флирт, очарова много жени без да се привърже напълно към никоя. Дон Жуан е сенчестата страна на Любовника – повърхностният прелъстител, който търси постоянно ново вълнение. В „Ергенът“ главният герой формално търси сериозна връзка, но самият формат (едновременно много ухажвания) го поставя в ролята на женкар до самия край. Така че бихме могли да кажем, че ергенът е по-скоро Дон Жуан, маскиран като романтичен принц. Това определено звучи като карикатура – той е маска на Любовника, зад която може да не стои реална способност за дълбока любов (видно от статистиката, че малко от тези телевизионни връзки оцеляват в реалността).
Всичко това накланя везните към тезата, че образът на Ергена е опростен и комерсиализиран стереотип – демо-версия, да я наречем, на класическия Герой/Любовник. Той е архетипен по обвивка, но не и по същина, тъй като му липсва именно онази вътрешна връзка с дълбокия първичен смисъл, която прави един архетип жив и полезен. Някои юнгианци биха казали, че тук имаме персона и комплекс, а не цялостен архетип – т.е. един социално желан образ (персона) съчетан с несъзнавани сенчести мотиви (комплексите на славата, на егото), вместо автентична изява на колективно несъзнаваното. Архетипът е инструмент за самопознание, а стереотипът – празна калория, която носи моментна наслада, но не оставя нещо полезно след себе си. Образът на Ергена, разгледан критично, рядко учи зрителя на нещо за самия него или за любовта – по-скоро предлага бягство и забава.
Ето защо в академичните анализи на шоуто се говори не за архетипна дълбочина, а за устойчива формула от тропи и клишета. Както отбелязахме, Сюзан Бек директно използва думата „стереотипи“ за описанието на ролите в „Ергенът“. Кайла Брейтуейт също подчертава, че макар шоуто да предлага „приказка“, то е „измъчено“ от реални проблеми, които не решава, а експлоатира – т.е. не носи моралния или духовен катарзис на един мит, а просто жонглира със скандали за рейтинги.
Заключението по този въпрос може да се формулира така: образът на Ергена е популярна културна репрезентация, която използва архетипни елементи, но в толкова опростен и комерсиален вид, че се доближава повече до стереотип или дори пародия на архетипа. Можем да го наречем “псевдо-архетип” – той имитира оригиналния образ, но без неговата психична „плът“ и без способността му да трансформира. В следващата секция ще разгледаме общия въпрос, който това повдига: когато един архетипен образ бъде комерсиализиран, запазва ли статута си на архетип или губи смисъл?
Комерсиализация на архетипа: губи ли се смисълът?
Вторият основен въпрос е какво се случва с архетипните символи, когато те станат масова стока или забавление? Карл Юнг още преди почти век е изразявал тревога, че модерният свят се отдалечава от живите архетипни образи (каквито са били митологията и религиозните символи) и изпада в духовна празнота. „Юнг вярва, че фокусът на модерния свят върху материализма и рационалността причинява загуба на връзката с по-дълбоките архетипи, които придават смисъл на живота“ medium.com. Секуларизацията, комерсиализацията и технологизацията, според него, ни отдалечават от нашите „богове“ – образно казано, от колективните митове, които някога са ни служели за духовен ориентир. Вместо това търсим заместители: идеологии, потребление, масова култура. В този контекст не е учудващо, че архетипните сюжети сега се появяват в блокбъстъри, в реклами, в риалити програми – те са новите приказки на едно общество, жадно за смисъл, но често получаващо повърхностни развлечения.
Аргумент „за“ твърдението, че комерсиализираната форма не е истински архетип, е следният: Архетипът по дефиниция носи заряд на нещо свещено, универсално, трансцендентно. Когато той се превърне в продукт за продан – било то филм за супергерои, продаващ мърчандайз, или риалити с принц и принцеси, продаващо рекламно време – неизбежно се губи съществена част от неговата есенция. Границата между архетип и стереотип, за която говорихме, често се прекрачва именно в този момент: когато една история е направена по формула, за да се хареса на максимална публика и да се възпроизведе многократно (в случая на „Ергенът“ – десетки сезони в десетки държави с една и съща конструкция), тя вече не може да бъде носител на същата дълбочина. Превръща се в реплика на архетипа, празна черупка, която напомня оригинала, но е куха отвътре. Бездушна отливка, която бива захвърлена на бунището в мига, в който изчерпа икономическия си потенциал.
В подкрепа на това виждане могат да се приведат и мнения от самите анализатори на поп културата. Цитираното по-горе изследване на риалити наративите отбелязва, че макар в тях да разпознаваме архетипни герои, „много малко от тематичната субстанция оцелява“. В реалити форматите образите са „загрижени основно за въплъщаване на съвършенството“ – перфектен външен вид, драматични жестове – и така стават „недосегаеми, безупречни“, но и безжизнени в човешки план. И тук следва логичното допускане, че един образ, излъскан до стерилност и лишен от противоречия, може би вече не функционира като истински органичен архетип, защото не отразява реалната комплексност на психиката. По-скоро той се превръща в идеологически символ – нещо като реклама на определена ценност (например „романтичната любов винаги побеждава“).
Друг аргумент е, че архетипът предполага нещо неподвластно на времето и пазарните конюнктури, докато комерсиалният образ е продукт на момента. Архетипните истории са живяли хилядолетия – митовете за Одисей или Гилгамеш, приказките като Пепеляшка или Снежанка, са се разказвали отново и отново, защото са изпълнявали психологическа функция за различни поколения. Комерсиалните шоута имат кратък жизнен цикъл – гледаме сезона, забавляваме се и след година забравяме, а продукцията бързо ни представя нов сезон, нов „герой“. Това предполага липса на истинска архетипна стойност – ако беше налице, тези образи биха имали трайност, биха еволюирали и биха се задълбочавали със всяко преразказване. Вместо това, форматът е повтарящ се и предвидим, което е белег, че оперираме с клишета. Както един коментатор образно се изразява, да наречеш видяното в „Ергенът“ „нисше проявление на архетип“ е все едно да сравниш филе миньон с трохи на пода – толкова голяма е разликата между истинския потенциал на архетипа и това, което наблюдаваме в предаването. С други думи, комерсиалният образ е бледа имитация, която не може да претендира за функционалното благородството на оригинала.
Решаващият критерий тук е „наличието на смисъл“. Архетипът, макар универсален, трябва да дава смисъл – да свързва личното преживяване с по-голяма картина, да помага на индивида или групата да осмисли емоции, кризи, преходи. Така например митът за героя придава смисъл на индивидуалното израстване – виждаме живота си като приключение със смисъл. Митът за влюбените (като Тристан и Изолда) придава смисъл на любовната страст и трагедия, осветлявайки ги. Сега питаме: придава ли „Ергенът“ смисъл на нещо в живота на хората, или само забавлява? Ако е второто, значи неговите архетипни образи са инертни, не изпълняват истинската си задача. И именно тогава бихме казали – това вече не са архетипи, а симулакруми (симулации на архетипи).
Важно е да отбележим, че в много отношения, критиката към „Ергенът“ и подобни предавания е, че те изкривяват представите за любов и брак, вместо да ги обогатяват, както би било ако се градеше истински архетипна структура. Зрителите може да бъдат увлечени в спектакъла, но после реалността на отношенията им се струва скучна или разочароваща, защото реалният партньор не раздава рози на хеликоптерна площадка, нито това е някаква абстрактна екстраполация на нормалните човешки отношения, с които сме свикнали. В този смисъл, шоуто не интегрира архетипа в съзнанието по здрав начин, а по-скоро създава кухи илюзии. Което подкрепя твърдението, че прекомерната комерсиализация „убива“ архетипа, пропускайти неговата функция. Остава само форма, лишена от трансцендентния елемент.
Обърнато към нашия конкретен пример: ако класическият архетип на Любовника/Героя в приказките учи на нещо (например че истинската любов изисква добродетели, или че героят трябва да докаже себе си с подвизи, за да заслужи принцесата), то „Ергенът“ не учи на нищо такова. Една научна критика обобщава, че участничките са представени като пасивни кукли, чиято цел е просто да се омъжат, а „Ергенът“ изкривява взаимодействията между половете и дава измамни заключения за любовта. Това означава, че архетипният разказ е лишен от същинския си смисъл и е оставена само лъскавата опаковката. Да наречем подобна форма „архетип“ би било неточно – правилно е да кажем, че това е пошла експлоатация на архетипни мотиви.
Заключение
Класическите архетипи на Юнг – Героят, Любовникът, Сянката и др. – несъмнено продължават да живеят и днес. Анализът показа, че „Ергенът“ използва стереотипи, базирани на структурата на архетипните мотиви, изграждайки история тип „принцът намира принцесата“ с необходимите драматични конфликти (сенчести персонажи). На повърхността откриваме познати символи: ритуали на отсяване (приличащи на изпитания), съперничество за любовта (вечна тема), финално „свещено“ събитие – годеж, сякаш венчавка. Тези елементи са именно причината шоуто да резонира – публиката интуитивно разпознава в тях приказката, архетипната история.
В същото време, дълбочинният прочит разкрива сериозно обедняване на смисъла. Образът на телевизионния ерген се оказва идеализиран герой на повърхността, но без характерната за архетипа трансформация и вътрешна истина. Вместо истински Герой – виждаме гротескна герой-персона (маска); вместо истински Любовник – любовник-нарцис или временно увлечен Дон Жуан; Сянката е там, но не като повод за осъзнаване, а просто за евтин конфликт. Академичните изследвания на шоуто го определят като приказка наопаки – привидно романтична, но всъщност затвърждаваща стереотипи и илюзии. От гледна точка на аналитичната психология, това означава, че архетипните образи, бивайки лишени от своята изцелителна и познавателна сила и извадени от сакралния си контекс са превърнати в евтини шаблони, чиято единствена цел е да бутат нагоре метриките на предаването.
Заключителният извод е, че стереотипните конструкти, върху които е построен гротескният наратив на шоуто, са облечени с одеждите на класическите архетипи, но са далеч от тях – и функционално и духовно. „Ергенът“ демонстрира този феномен перфектно: той е огледало, в което смътно се отразява древният наратив за търсенето на любов, но образът е изкривен и плосък. За зрителя е ценно да осъзнава тази разлика – да вижда симулацията на архетипа, но и нейната плиткост. В противен случай рискуваме да вземем трохите за филе – сиреч, да задоволим глада си за смисъл с куха имитация, вместо да потърсим истинска психологическа насита в по-дълбоки истории или в собствения си живот.